Skip to content Skip to navigation

Психолингвистиката – що е то?

This paper tells about foundation and development of psycholinguistics as a science. It observes the status of the new discipline trough the years – as a cognitive science, common linguistics or even dynamic manipulation technique.

Психолингвистиката е дисциплина, замислена наистина като мащабен проект на група учени от различни области. Проект, зад който най-вероятно се крие желанието за нещо ново и революционно в науката, което да предизвика интереса към академичната общност, към образованието в университета, да рекламира учени и теориите им и най-вече да осъществи връзката с различни професионални практики и да насочи инвестиции в научната и образователната сфера. Всичко, което, предполагам, не означава, че проектът психолингвистика е нарочно търсена рекламна стратегия, но не пречи да е и това. Тези размишления кореспондират с максимата „Всяко ново нещо е добре забравено старо“. Очевидно заниманията на новата дисциплина са добре познати от по-старо време. Моделите на комуникацията, които психолингвистикага предлага, са варианти на моделите на антични автори и учени от по-късно време, само че преведени на езика на информатиката. Новото като че ли е атрактивното име на „новата“ дисциплина – психолингвистика, което не е непознато, но тогава е все още твърде непопулярно. Англоезичната литература споменава 1946-а като годината, в която за пръв път се употребява терминът психолингвистика и го свързва със статията „Език и психолингвистика“ на математика Н. Пронко. През 1987 г. на конгрес в Касел обаче проф. Т. Слама-Казаку представя доклад-факсимиле, в което доказва, че през 1925-1926 г. в Букурещката академия на науките проф. Овид Денунсиану (завършил Сорбоната) употребява термина за първи път (Slama-Casacu 1991). Той счита, че в езика има неща, които биха се определили като психолингвистични факти. Въпреки тези ранни употреби на термина някой трябва да „отупа праха“ от него и да го „поизлъска“, за да „заживее“ нов живот в модерния свят. Това правят американските учени на прословутия Летен семинар в Блумингтънския университет, Индиана, САЩ през 1953 г. (Osgood & Sebeok 1954).

 

Подготовка и създаване на проекта Психолингвистика

През 1953 г. по инициатива на видни американски психолози Дж. Керъл и Ч. Осгуд, а така също и на известния лингвист и етнограф Т. Сибиък в Блумингтън се събира междууниверситетски изследователски семинар. Участници в него са лингвистите Дж. Гринбърг, В. Леополд, Л. Нюмарк, С. Сапорта, Е. Уеленбек, Ф. Лаунсбъри и др. и психолозите Дж. Дженкинс, Г. Феърбанкс, Д. Уокър, К. Уилсън. В резултат от двумесечни беседи се появява книга под редакторството на Ч. Осгуд и Т. Сибиък (Osgood & Sebeok 1954), която се публикува във вид на приложения към две списания: психологическо (Journal of Abnormal and Social Psychology) и лингвистично (International Journal of American Linguistics). През 1965 г. книгата се преиздава с добавен обзор на психолингвистичните изследвания от 1954 до 1964 г., написан от Е. Р. Дайболд и със статията на Дж. Милър „За психолингвистите“ (Osgood & Sebeok 1965, вж. и Леонтьев 1967).

Усилията на събраните там учени са съвсем ясни. Те трябва да зададат теоретичните рамки на една нова научна дисциплина и да възвестят раждането й чрез своего рода програма за развитието й. Какво по-ясно доказателство за това, че психолингвистиката е резултат от целенасочен и старателно подготвян замисъл, след като още от 1951 г. на Лятната среща на Изследователския съвет по социални науки в Корнуъл е основан Комитет по лингвистика и психология с председател Ч. Осгуд.

Монографията от 1954 г. под редакторството на Ч. Осгуд и Т. Сибиък е проект за създаване и развитие на психолингвистиката. В нея се разглеждат трите основни подхода към езиковата комуникация, върху които „ляга“ психолингвистиката – лингвистичен, бихевиористичен и математически:

 

а. Лингвистичният подход (The Linguistic Approach)

Вербалното поведение на даден индивид се определя от споделяни от него идеи, вярвания, действия, които от своя страна са свързани с определена религия, философия, икономика и политика. По начало лингвистичните изследвания предполагат наличието на дадена „сигнална система“, по характер повече социална, отколкото индивидуална, тъй като използването на речта като комуникативно средство предполага съществуването на група от комуникиращи хора.

Най-общо казано, дотук речта на индивида се разглежда като представителна, като пример за речевото общуване на дадено човешко общество, споделящо едни и същи културно-исторически и битови дадености.

Интересът към речта на отделния индивид, към неговия идиолект, разглеждан като произтичащ, като свързан със самата личност на индивида, е новото при изследването на езика от позициите на психолингвистиката.

 

б. Психологическият подход (The Learning Theory Approach)

В основата на този подход е теоретичната концепция, според която езикът е система от навици, обусловени от поведението на личността, т.е. бихевиористичната психология на Ч. Осгуд.

Според Дж. Дженкинс, автор на тази част от монографията, езикът е може би най-сложният феномен на човешкото поведение и при това е „нещо“, на което се научаваме сами или биваме обучавани. Дж. Дженкинс определено поддържа различни бихевиористични теории и идеи, тъй като счита, че след като човешкият индивид „се учи“, „обучава“ на даден език, то естествено е при цялостното изучаване на езика да се използва теорията за обучението (Jenkins 1954).

Основното в бихевиористичните теории и идеи, споделяни от Дженкинс, е, че те не отдават дължимото на психическото развитие, на езиковото съзнание; при тях превес има „механичният“ характер и затова не „оправдават“ прилагането им при изследването на такъв изключително сложен феномен, какъвто е човешкото поведение. Затова в основата на психологическата концепция на книгата (монографията – б.а.) е необихевиоризмът във варианта, представен от Ч. Осгуд. Както отбелязва самият Ч. Осгуд, този вариант е повлиян от теорията на комуникацията (Леонтьев 1967: 29).

 

в. Математическата теория на комуникацията (The Information Theory Approach)

Според нея езикът е средство за предаване на информация. Според някои учени терминът информационна теория не е много сполучлив и затова се заменя с theory of signal transmission, т.е. теория за предаване на сигналите. Дали ще използваме единия или другия термин – няма голяма разлика, тъй като и в двата случая става дума за нещо, което е част от общата математическа теория, показала полезността си в редица области на познанието.

В частта, озаглавена „Модели на комуникативния процес“, се разглежда най-общо въпросът за комуникацията: „...комуникация съществува навсякъде, когато една система източник влияе на друга система предназначение чрез редица възможни сигнали, които могат да бъдат предавани по канал, свързващ двете системи. Информационният източник се разглежда като произвеждащ едно или повече съобщения, които чрез предавателя се трансформират в сигнали, предавани по канала. Тези сигнали с посредничеството на приемника отново се превръщат в съобщения, които могат да бъдат приети от системата на предназначението“ (Osgood & Sebeok 1954). Тази опростена представа за комуникацията, заета от теорията за телекомуникацията на Е. Шанон и У. Уивър (Shannon & Weaver 1949), акцентира не на съдържанието на съобщението, а на факта, че е възможно неговото трансформиране и предаване. Този модел има широко приложение в различни информационно-предавателни системи: електрични, биологични, психологични и социални системи и особено при изучаването на езиковата комуникация.

В тази монография е дадено и новото в изследователския подход към езиковата комуникация, което „оправдава“ създаването на отделна дисциплина с името психолингвистика. А новото, което групата лято’53 определя като важно при изследването на речевата комуникация, е следното: в лингвистиката езиковата система се изучава въз основа на описанието, на анализа на езиковите изрази, регистрирани в писмен вид. Носителите на езика, които пораждат езикови изрази, се намират извън обекта на лингвистичното изследване или присъстват дотолкова, доколкото самите лингвисти изследователи са едновременно и носители на езика. Носителите на езика, като възприемащи и пораждащи езикови съобщения субекти, се намират извън обекта и на психологията или присъстват в нея дотолкова, доколкото психолозите изследват проблемите на езика и мисленето.

Систематичното изследване на носителите на езика от гледна точка на възприемане, преработка, съхраняване и пораждане на езикови изрази е предмет на психолингвистиката. С други думи, психолингвистиката се занимава с процесите на кодиране и декодиране, доколкото те съотнасят състоянието на съобщението със състоянието на участниците в комуникацията.

Психолингвистиката изучава устройството на речевия механизъм, като се обръща към езиковото съзнание на носителите на езика.

Дотук става ясно, че психолингвистиката е замислена и дефинирана като изследователско поле, което се занимава с носителите на езика, пренебрегвани от лингвистиката и изследвани от психологията, но с друга цел. Т.е. психолингвистиката не е психология, не е и лингвистика, но пък обединява техните обекти и методики на изследване. Между другото проблемът за разграничаването на психолингвистиката от психологията и лингвистиката занимава все още учените, а ми се струва, че е бил актуален само за първите години от създаването на дисциплината.

Първоначалният проект на „блумингтънската“ група обаче претърпява развитие, което като че ли влошава яснотата на първоначалните дефиниции, а това, казано на езика на информационната теория, създава „шум“ в комуникативната верига и позволява полето на психолингвистиката да се разрасне дотолкова, че всеки, който пожелае да се назове психолингвист, да може да направи това.

 

Какво се случва?

Дотук казахме, че първият опит за дефиниране на психолингвистиката е резултат от двумесечни беседи между американски психолози (Дж. Керъл, Ч. Осгуд, Дж. Дженкинс, Г. Феърбанкс, Д. Уокър, К. Уилсън) и лингвисти (Дж. Гринбърг, С. Сапорта, В. Леополд, Л. Нюмарк).

Всъщност множеството посоки, в които психолингвистите виждат възможност за нов принос, не изненадват, като се има предвид, че през 50-те и 60-те години психолингвистиката е определяна като интердисциплинарна област (Slama-Cazacu 1994), т.е. според едни учени като автономна дисциплина, противопоставяща се на лингвистиката и психологията, а според други - като сътрудничество между двете науки. Проследявайки създаването и развитието на психолингвистиката като дисциплина, А. А. Леонтиев изхожда от тезата за сътрудничеството между лингвистиката и психологията, като го търси в работите на В. Хумболт и последователите му, Г. Щайнтал, А. Потебня, младограматиците, а от края на XIX в., след поврата към „опитната“ психология, в концепциите на В. Вунд, А. Сеченов, позитивистките и прагматичните разбирания, стоящи в основата на бихевиоризма (Б. Скинър, А. Блумфийлд) (Леонтьев 1967: 7-26). Същата идея А. А. Леонтиев прокарва и в прегледа на развитието на психолингвистиката в САЩ, в който извежда на преден план като основополагащи я необихевиоризма на Ч. Осгуд, генеративната граматика на Н. Чомски, теорията за лингвистичната относителност на Б. Уорф (Worf 1956) и заключава, че „разделението на труда“ между лингвиста и психолога в изследването на речевата дейност е следното: лингвистът изучава това, което се усвоява. Психологът изучава психологическите корелати на лингвистичните модели и процеси, които протичат при усвояването, възприятието или продуцирането на лингвистичния модел, т.е. това „как говорещите в действителност конструират и разбират изреченията“ (Леонтьев 1967: 42). Схващането за психолингвистиката като взаимодействие между психолози и лингвисти отмира в началото на 90-те години.

Според Т. Слама-Казаку определението на психолингвистиката като интердисциплинарна наука е само първата стъпка - когато в свидетелството за раждане на новата наука „трябва да се впишат „майката“ и „бащата“ на новороденото“. Но тя вече принадлежи на миналото (Slama-Cazacu 1994: 205).

Психолингвистиката не е имала намерение да практикува нито „чист“ психологизъм, нито „чиста“ лингвистика, и е различна от тях (Slama-Cazacu 1994: 205-206).Ето защо на срещата на Комитета на Международната асоциация по приложна психолингвистика (International Society of Applied Psycholinguistics) по време на „Международния семинар по психолингвистика“ през януари 1993 г. във Флорианополис, Бразилия, се достига до формулировката за психолингвистиката като мултидисциплинарна свързваща дисциплина, за да се подчертае фактът, че новите и бъдещите й връзки „са и ще стават все повече мултидисциплинарни“, тъй като езикът и комуникацията са включени в различни области, дисциплини, науки и дейности (Slama-Cazacu 1994: 203-216).

По този начин се потвърждава изразената още през 1972 г. теза на Т. Слама-Казаку, че монографията на Ч. Осгуд и Т. Сибиък предизвиква малка революция в историята на лингвистичните теории, необходимостта от която се подкрепя от Е. Сепир (Sapir 1929). Според него е много важно лингвистите да вземат под внимание, че науката им може да бъде значима за интерпретацията на човешкото поведение изобщо и че „все повече и повече те трябва да се съобразяват с множеството антропологични, социологични, психологични проблеми, които навлизат и обогатяват лингвистичните занимания“ (срв. и у Slama-Cazacu 1972: 132).

Следователно психолингвистиката си сътрудничи с редица науки за изясняването на проблеми от области, в които процесите на общуване предполагат повече от една гледна точка.

Подобно преосмисляне на мястото на психолингвистиката сред другите науки, на обектите й и изследователския й предмет, както и опитът за защита на младата дисциплина от нападките (най-вече на един авторитет като Р. Якобсон) водят до създаването на едно „чудовище“, което в следващите години ще загуби своя самостоятелен статут, който първопроходците са издействали за съвсем малък период от време, и ще бъде прикрепяно от различни изследователи към различни и много често модни научни дисциплини.

 

Психолингвистиката – когнитивна наука или общо езикознание?

В съвременната научна констелация психолингвистиката бива осмисляна, първо, като част от когнитивната наука и, второ, като част от общото езикознание.

Според първата концепция тя става част от един моден феномен, наречен когнитивна наука. Х. Фатер приема, че „модерната лингвистика се смята за подобласт на „когнитивните науки“ (…). Когнитивните науки М. Веселс (…) дефинира като: науката, която се занимава с преработката на информация от страна на човека. Предмет на тази наука, често наричана когниция, се занимава с вида на информациите, които имаме в паметта си, и с процесите, които се отнасят до приемането, запазването и използването на такива информации. Целокупността на тези процеси се нарича когнитивни процеси“ (Фатер 2002: 22). Предметът на когнитивната лингвистика според М. Бирвиш “… е познанието по езика, менталната структура, която е в основата на езиковото поведение, т.е. на възпроизвеждането и разбирането на вербални изказвания“ (по Фатер 2002: 23).

Удивителното в тези определения е, че те са от 80-те години на миналия век и поразително приличат на определенията за психолингвистиката, дадени още през 50-те години. За мен не е важно „кой от кого преписва“, а по-скоро фактът, че едни и същи изследователски интереси периодично влизат в нови филологически проекти, именувани по нов начин. Така стана с модерните напоследък когнитивни науки и когнитивна лингвистика. Подобно преплитане и дори пълно съвпадане на обектите и предмета на научен интерес на различни дисциплини е твърде объркващо, но пък и удобно от образователна гледна точка. То позволява психолингвистиката да се появява като предлаган курс в различни програми: когнитивни науки (НБУ), семиотика (НБУ), психология (НБУ и СУ), филология (СУ), журналистика и връзки с обществеността (СУ), педагогика (СУ) и т.н. И в това няма нищо лошо. Все пак това е интердисциплинарна и дори мултидисциплинарна област. Стига обаче представите за психолингвистични занимания да са горе-долу сходни, защото в противен случай имаме толкова психолингвистики, колкото и психолингвисти, които ги преподават.

Психолингвистиката се схваща като част от когнитивната наука и от Дж. Кес в прегледа на периодите на развитие на психолингвистиката. Дж. Кес очертава разширяването на изследователските полета през четирите големи периода: формиращ; лингвистичен; когнитивен; психолингвистична теория, психологическа реалност и когнитивна наука. Ето неговото виждане за „прехвърлянето“ на психолингвистиката от полето на лингвистиката и психологията към когнитивната наука.

Формиращият период според Дж. Кес се характеризира със симетричните отношения между лингвистиката и психологията, защото и двете са обединени около една своя операционална философия: структурализмът е доминиращата парадигма в лингвистиката и бихевиоризмът – в психологията. Операционалният подход във философията на научните термини отвежда към теоретични конструкти от наблюдавани данни чрез използване на мрежа от верифициращи операции, които са високо експлицитни. Следователно структурализмът в лингвистиката дефинира единици като фонема и морфема в термините на операционални процедури. Например някой използва понятия като минимален контраст и комплементарна дистрибуция, за да определи дадена фонема или морфема. Тези операционални процедури са наречени „откриващи“ процедури и са използвани като теренна работа в „откриването“ и проучването на структурата на непознат и дори близък език. Подобно на това бихевиоризмът в психологията също дава приоритет на наблюдаемите данни и посвещава своите теоретични усилия на доразвиването на операционалните методи, които гарантират, че всеки обяснителен способ е приложим в реалния свят. Бихевиористката методология идва да фокусира върху строгия експериментален замисъл и статистическия анализ на данните. Според Дж. Кес акцентът върху добрия експериментален замисъл преди даден психологически принос и върху статистическия анализ на получените данни продължава да бъде отличителна черта на психологията, независимо от теоретичната парадигма, която следваме.

Съществува обаче и трети партньор в този формиращ период. Информационната теория, създадена от инженери в комуникационните технологии, служи най-общо казано като източник на идеи и модели. Например Е. Шанън и У. Уивър (Shannon & Weaver 1949), инженери, специалисти в телекомуникаците, определят „комуникативната“ единица като:

източник (source) → предавател / кодиращо устройство (transmitter / encoder) → канал (channel)  → получател / декодиращо устройство (receiver / decoder) → предназначение (destination).

Психолингвистиката използва тази техническа метафора за езика за къс период през 50-те години. Според Дж. Кес място за несъгласия относно кой какво прави в психолингвистиката има, но не нараства заради очевидния възел в разделението на труда (Kess 1992:17). Лингвистите вземат съобщенията в своята област на изследвания, а психолозите вземат състоянието на комуникантите и процесите на кодиране и декодиране. Дж. Кес характеризира психолингвистиката от този период като занимаваща се с различни обекти и твърди, че „ако някой попиташе с какво се занимава психолингвистиката през този период, отговорът изглежда щеше да бъде „С всичко!“.

Лингвистичният период е белязан от изгряването на генеративната граматика в лингвистиката, последвано от нейното теоретично доминиране в психолингвистичните изследвания, особено от 1960 г. до 1969 г. Чомскианската критика на бихевиоризма, сдвоена с основните принципи на генеративната граматика, определя формата на психолингвистичното изследване. Н. Чомски (Chomsky 1957, 1959) разрушава двата крайъгълни камъка на психолингвистичното изследване, доказвайки тезата, че една операционална философия не може да осигури адекватна граматика на естествените езици. Н. Чомски поддържа мнението, че дедуктивният подход е търсеният и че лингвистичната теория има като собствена област компетентността на говорещите, а не тяхното говорене (performance) (Chomsky 1965). Следователно предишното разделение на труда също е поставено под въпрос. За психолингвистиката, основана върху онова, което генеративната граматика мисли за решаващо за разбирането на езика, отправната точка е изучаването на компетентността, заедно с изучаването на говоренето, ако то наистина е важно. Няма спор, че разбирането на компетентността би било решаващо за разбирането на природата на актуалното говорене (performance). Психолингвистичните изследвания през 60-те години проверяват дали лингвистичните формулировки, намерили израз в трансформационната граматика, са полезни в изследването на разбирането (language comprehension). Те проверяват дали броят и комплексността на менталните операции, правени в процеса на разбирането, са функция от броя и комплексността на формалните трансформации, видени в граматическата деривация на изречението. Информацията, която експерименталните резултати демонстрират, показва, че може да се научи повече от психолингвистичните изследвания, отколкото от тази хипотеза.

Когнитивният период подчертава зависимостта на езика от човешкото познание (когниция). Н. Чомски пише, че лингвистиката е поле, засягащо човешкото познание, и че лингвистите са всъщност когнитивни психолози. Може би най-добрите представители на когнитивния подход са Т. Бийвър (Bever 1970) и Д. Слобин (Slobin 1973), които обръщат внимание върху когнитивната база на лингвистичните структури. Те отхвърлят централизацията и независимостта на граматиката, доказвайки, че когнитивният капацитет на компетентността, описана в граматични термини, е само едно описание на езика. Езиковата компетентност не е независима от другите когнитивни и поведенчески системи, включени в усвояването и употребата на езика. Лингвистичните структури не се учат независимо от семантичните понятия и дискурсни функции и по-важно – трябва да бъде прието, че когнитивните принципи ръководят усвояването на лингвистичните структури. Усвояването на езика е обяснено като резултат от интеракцията между лингвистичните и другите поведенчески системи така, както природата на лингвистичните системи в края на краищата е продукт от много основни когнитивни структури.

Психолингвистична теория, психологическа реалност и когнитивна наука. Психолингвистиката е в състояние на преход и няма едно преобладаващо място – център на дисциплината, нито пък на психологията или лингвистиката. Вместо това може да се наблюдава ужасяващ брой интердисциплинарни изследвания с изследователи, осведомени много добре по развитието на съседни области, често дори с принос в тези области. Ако когнитивната наука е наистина научно разбиране на това, как човешкият мозък работи, тогава искането за психологическа реалност в психолингвистичната теория не е илюзия. Някаква психологическа реалност е желателна за всяка лингвистична теория, която наистина иска да има обяснителна сила за езиковата природа извън лингвистичната система сама по себе си.

Реалистичните лингвистични теории за езика описват нашето езиково знание и езикови способности по начин, който включва способностите за действие, които са решаващи за информационните процесуални задачи. Такъв теоретичен подход ясно показва факта, че лингвистите отговарят на нуждата да се представи нашето лингвистично познание на структурата по начин, който отразява начина, по който говорещите/слушащите в езика реализират тези структури, изпълнявайки в реалното време на речевия акт задачи като разбиране, съхранение и извикване на тези структури.

Ние, психолингвистите, сега сме включени, продължава разсъжденията си Дж. Кес, в преходен период на интелектуален растеж и преориентиране към изворите на когнитивната наука. През ХIХ век, векът на Дарвиновата еволюционна теория, лингвистиката „като биология“ проследява с голямо внимание езиковата промяна и очертаването на езиковите семейства. През ХХ век таксономичната ориентация на структурализма е „езикът като химия“, където се откриват единиците на езиковата структура. Например фонемните единици, които съставят фонологията. През 50-те години на ХХ век генеративната граматика на Чомски променя разглеждането на „езика като един вид математика“. Начинът на изследване е дедуктивен, каквото е математическото изследване, въпреки че целта е разбирането на компетентността, абстрактната характеристика на знанието, че говорещите езика като роден имат това, което ги прави говорещи езика като роден. Това знание, макар и знание за езиковите структури и езиковите операции, е видяно като математически обект, който може да бъде описан от мрежа от правила. 80-те години се радват на компютърната парадигма, в която компютърът е видян като модел на езиковия процес. Неминуемо е психолингвистичната и лингвистичната теория да бъдат въвлечени в едно широко поле на изследвания – това на природата на познанието, на структурата на менталните репрезентации и как те се използват в такива ментални процеси като разсъждението и вземането на решения.

Някои учени твърдят, че сега психолингвистиката е по-променлива, отколкото е била до 60-те години, и че това е придружено от възобновения интерес към ролята на лингвистичната структура в езиковото поведение. Но лингвистичната теория, каквато я познаваме от най-късните й идеи, не окупира централното място в тези стари взаимоотношения по много причини. Конвергенцията между лингвистиката и психологията отново не означава, че те ще поддържат една и съща научна философия. Текущ въпрос е дали езиковата процесна система е модуларна или интерактивна и най-скорошните изследвания според Дж. Кес проверяват степента на модуларността или интеракцията в системата. Модуларността предполага, че процесуалната система е съставена от серия от модули, всеки носещ някакъв специфичен тип информация без отношение към дейностите на другите такива модули. В контраст интерактивното обяснение на процеса остава върху приемането, че нивата на езиковото познание не са откъснати едно от друго и че между тях има активен обмен на информация. Осъществявайки своята традиционна заетост с нивата на езиковото познание, лингвистите предпочитат модуларната хипотеза, докато психолозите са привлечени повече от интерактивните обяснения на езика и на принципите на ученето. Двете дисциплини могат да са конкурентни още веднъж, но те също опитват да противопоставят най-големите въпроси от различни перспективи.

Може да обобщим този преглед с това, че информационният поглед върху езика определя целите ни като: как оперират менталните репрезентации в задачи като усвояването на познание от дискурса чрез директна екстракция или чрез инференция и след това неговото (на познанието – б.а.) съхраняване, извикване, класификация, или какво ползвателите на човешкия език правят в процеса на аргументиране и вземане на решения. Всъщност генеративната, когнитивната и компютърната парадигма, всички те са когнитивни парадигми в своето сътрудничество да изучават структурата на познанието, притежавано от хората, ползващи езика. Някои изследователи днес виждат психолингвистиката поставена под широка схема от изследвания, които очертават интердисциплинарна дейност, етикетирана като когнитивна наука. Приложните дисциплини в тази нова дисциплина са когнитивната психология, когнитивната антропология, лингвистиката, изкуственият интелект, неврологията и философията (по Kess 1992: 16-28).

Следвайки размишленията на Дж. Кес дотук, оставаме почти убедени, че естественото място на психолингвистиката е в семейството на когнитивните науки. И все пак има и второ схващане.

Втората концепция за мястото на психолингвистиката сред останалите науки я причислява към общото езикознание.

В своя „Увод в езикознанието“ Х. Фатер поставя психолингвистиката в една схема, която очертава подобластите на езикознанието (Фатер 2002: 25), въпреки че в края на книгата си той обсъжда в раздел „Психолингвистика“ заниманията на когнитивната наука и когнитивната психология, както и проблемите на езика, паметта и мисленето (Фатер 2002: 239-254).

В подобно противоречие изпада и Дж. Кес, който в своята „Психолингвистика“ споменава почти изчерпателно почти всички важни теории за изследване на езика от 50–те години на миналия век. Какво е това? Ако не е тюрлю гювеч, то това се нарича учебник по общо езикознание. Проследете сами върху какво е изградил развитието на психолингвистиката. Основният модел на представяне развитието на психолингвистиката е моделът за семиозиса на Морис (Morris 1938). Според мен Милъровото наблюдение, че това разделение кореспондира тясно с реда, по който науката за езика прогресира, предсказва почти точно бъдещето (Miller 1964). Дж. Кес предпочита този модел, за да разясни постиженията на психолингвистичните изследвания. Той разглежда синтактични, семантични и прагматически концепции. Ето какво обсъжда в различните дялове:

А) фонетика – възприемане и продуциране на реч (вкл. от машини), речеви грешки, символично значение на звуковете;

Б) морфология – инфлексивна и деривационна морфология, граници на думата и разпознаването й в писмен и устен текст, малапропизми;

В) синтаксис – трансформационна граматика, други граматически теории;

Г) дискурс анализ – дискурс и дискурс анализ, теория на речевите актове, конверзационен анализ, принципите на Грайс за успешна комуникация (вж. напр. Grice 1975), текстова и конверзационна кохезия, дискурсни структури – ментални модели и културно-специфични дискурсни структури;

Д) семантика – модели за семантичен анализ: лексикална семантика, референциална теория на значението, денотация и конотация, семантичен диференциал, словесни асоциации, семантични полета, категориална мрежа, теория на прототипа, модели за семантична интерпретация, памет;

Е) език и мислене – хипотезата за лингвистичната относителност, език и национален характер, лингвистични универсалии, етнолингвистиката и лексикон, основни термини за цветове в лексикона;

Ж) биология на езика – произход на човека и произход на езика, комуникация на приматите, мозък, критичен период на езиковото усвояване: гении, глухи деца и др.;

З) усвояване на роден език – детски език, детска фонология, морфология, синтаксис, семантика, дискурс, комуникацията възрастен – дете, металингвистични способности на детето (Kess 1992).

Тук, както и във всяка книга по психолингвистика от западен автор, могат да се открият всички теории, които студентите би трябвало изучават в курса по общо езикознание. Разбира се, че не може историята на една наука да се гради само върху идеи, които са на учени, работещи в тази област. През годините различни концепции повлияват върху развитието на всяка една езиковедска дисциплина. Но разглеждането на всяка една от тези теории през приноса им към проблематиката, с която се занимава психолингвистиката, поражда въпроса, дали психолингвистиката разполага със свои специфични и нови идеи, които да обогатяват езиковедските науки, или по-скоро изгражда своята теоретична и приложна „идеология“ върху постижения от различни езиковедски дисциплини и комай спира дотук. Твърде песимистично е второто предположение. То показва, че осмислянето на психолингвистичната парадигма трябва да продължи, макар това да е нелека задача.

 

Психолингвистиката – наука или техника?

В много области на научните изследвания стоят въпроси, засягащи теорията и практиката – може ли теорията да се приложи в практиката, как се създава теорията – от наблюдения върху практиката или по обратния ред, кое е по важно – наблюденията над практиката и повлияването й или теоретичните обяснения и пр. Върху тези въпроси работят и учените психолингвисти. Според Ж. Поерш и А. Роса психолингвистиката е наука, защото има формален обект за проучване и свой изследователски метод. Обектът е основан върху реципрочните влияния между структурата на съобщението и психологическите/менталните състояния на комуникантите, т.е. изследват се когнитивните процеси, които лежат в основата на различните лингвистични дейности (Poersch & Rossa 2007: 65–73). Според тези изследователи обаче психолингвистиката може да бъде и друго – динамична манипулативна техника, когато съобщението и/или психологическите/менталните състояния на общуващите се управляват, за да се предизвикат промени в тях. Приложението на психолингвистиката като техника се извършва в няколко области: масова комуникация (радио, телевизия, кино, театър), реклама, публична и административна комуникация, юридическа комуникация (речи, дебати), политически и религиозни речи, туристически и консултантски услуги, професионална комуникация (писатели, оратори, лекари и др.), професионални дейности в областта на образованието (учители, лектори и др.).

Тази постановка се опитва да разграничи теоретичните от практическите занимания на психолингвистиката в съвременната научна и образователна парадигма, но не променя особено нейния статут след останалите хуманитарни дисциплини.

 

Цитирана литература

Леонтьев, А. А. 1967: Психолингвистика. Ленинград: Наука.

Фатер, Хайнц. 2002. Увод в езикознанието. София: Труд.

Bever, Thomas G. 1970. The cognitive basis for linguistic structures. In J. R.Hayes (ed.), Cognition and development of language. 279–362. New York: John Wiley & Sons.

Chomsky, Noam. 1957. Syntactic structures. London: Mouton.

Chomsky, Noam. 1959. On certain formal properties of grammers. In Information and Control 2. 137–167.

Chomsky, Noam. 1965. Aspects of the theory of syntax. Cambridge: M.I.T. Press.

Grice, H. P. 1975. Logic and conversation. In Peter Cole & Jerry L. Morgan (eds.), Syntax and semantics 3. 41—58. New York: Academic Press.

Jenkins, J. 1954. Learning theory approach. In Charles Osgood & Thomas A.Sebeok (eds.), Psycholinguistics: A survey of theory and research problems. Baltimore, MD.

Kess, Joseph. 1992. Psycholinguistics. Psychology, linguistics, and the study of natural language. Amsterdam/Philadelphia: John Benjamins.

Miller, G. A. 1964. Language and psychology. In Eric H. Lenneberg (ed.), New directions in the study of language. Cambridge, MA: MIT Press. 89–108.

Morris, Charles W. 1938. Foundations of the theory of signs. Chicago: University of Chicago Press

Osgood, Charles & Thomas A. Sebeok (eds.). 1954. Psycholinguistics: A survey of theory and research problems. Baltimore, MD.

Osgood, Charles & Thomas A. Sebeok (eds.). 1965. Psycholinguistics: A survey of theory and research problems. (Indiana University Studies in the History and Theory of Linguistics). Bloomington, IN: Indiana University Press.

Poersch, J. M. & A. A. Rossa. 2007. Psycholinguistics: from a static science to a dynamic manipulation technique. In Penka Baltova, Krasimira Petrova (eds.), Psycholinguistic studies. Papers in honour of Prof. Dr. Tatiana Slama–Cazacu / Психолингвистични изследвания. Сборник в чест на проф. д-р Татяна Слама–Казаку. 65–73. София: Рива

Sapir, Edward. 1929. The status of linguistics as a science. Language 5. 207–214.

Shannon, Claude E. & Warren Weaver. 1949. A mathematical model of communication. Urbana, IL: University of Illinois Press.

Slama–Cazacu, Tatiana. 1972. La psycholinguistique (Lectures). Paris: Editions Klincksieck.

Slama–Cazacu, Tatiana. 1991. Nonverbal components of communication and the field of applied psycholinguistics (Plenary Lecture 2nd International Society of Applied Psycholinguistics (ISAPL) Congress Kassel 1987). In Gabriela Appel, Hans W. Dechert (eds.), A case for psycholinguistic cases. 143–161. Amsterdam/Philadelphia: John Benjamins.

Slama–Cazacu, Tatiana. 1994. Quo vadis, psycholinguistics? A new framing for psycholinguistics: “A multidisciplinarily connected science”? International Journal of Psycholinguistics 10 (2 [28]). 203–216.

Slobin, Dan I. 1973. Cognitive prerequisites for the development of grammar. In C. A. Ferguson and D. I. Slobin (eds.), Studies of Child Language Development. 175–208. New York: Holt, Rinehart & Winston.

Whorf, Benjamin L. 1956. Language, thought, and reality. Cambridge, MA: MIT Press.

 

Година: 
2011
Том: 
8
Книжка: 
1